Започвах да пиша това и спирах доста пъти. Може би, защото не можех да се примиря с факта, че живея в страна, където отдавна символът не е розата, а цъфналите найлонови пликчета. Родината ми е на едно от първите места, но не по красота, а замърсяване на въздуха. Каква гордост само, а? "Българин да се наричам, първа радост е за мене" – закънтява в главата ми и ми иде да си глътна цигарата в мига в който я паля. И като много други млади хора си задавам въпроса – ЗАЩО?

Та този, на вид безобиден въпрос, ми създаде куп неприятности в на вид спокойната ми сутрин. Защо? Каква е вината ми?  Защо тази статистика така разлюлява съзнанието ми, нали всичко си е като вчера? Защо точно днес реших да се вълнувам от това? И докато инертността не бе връхлетяла в ежедневните ми задължения, си спомних: "Да почистим България за един ден".

Инициатива симпатична, но видяхте ли какво се случи в столицата (и вероятно на много други места в страната)? Почистване на домовете, таваните и мазетата. Ненужните вещи се ширеха по улиците и ставаха единствен техен господар. Маси, столове и буркани се смееха ехидно. Каквото беше нужно, на когото беше нужно – разграбено. Другото – другото подритвано и до днес.

Истина е, че се пробвахме да пооправим градинки, полянки и паркове, но и тук ще бъда от тези, които негативно ще се изкажат. Факт, лично аз почистих около едно дърво. Не че се преработих, дори не ми костваше усилие, но така де – чистя аз.

Какво се случва час след моят УНИКАЛЕН АКТ?. СЪЩОТО! Наперен господин, фрас, фаса до дървото. Детенце – мац, дъвката вкупом с обелката от следващата. Билет, найлонов плик и още обелки от вкусни вафли – тряс, пак дървото им е къща... Като си спомня за това, започвам да си задавам въпроса "ЗАЩО" все по-рядко.

Та то това си ни е природа. "За природата от природата" – това измислям за лого на държавата ни. После бързичко пускам една въздишка и едно "По дяволите" и ми минава. Но въпросът "ЗАЩО" ме следва по петите дори и до банята. Спомних си един надпис в австрийски хотел – "Помисли си хубаво, водата е за всеки, но е безценна. Трябва ли ти толкова вода, докато си миеш зъбите?". Веднага спирам кранчето, но "ЗАЩО"-то пак си е там. Защо това не си мисли моята съседка, която за 4-ти път от месец насам си мие балкона по час? Чистница е, спор няма, но как не и идва на акъла, че толкова вода отива по спретнатия и балкон, че ми пресъхва устата само като си представя. "Да му плиснем вода за късмет" – Виждате ли, то от там си идвало нашето разхищение, още от поверието да сме късметлии...

Между другото, видях бялата лястовица – не, не Йовковата от "По жицата". Новите автоелектромобили. Ще кажете – "Голяма работа! Лъскави возила навсякъде". Да, де, но дори и лаическата ми натура разбра, че това не са обикновени коли, а тези на бъдещето. Електромобили. Без шега, това ме накара да си помисля, че явно не е спряло времето и за нас. Ето един от най-лесните начини да си изпросим още малко въздух и още малко бъдеще. Надявам се, по чисто народопсихологична причина, да не опорочим и това начинание, защото наистина можем да се окажем само с надеждата, че бялата лястовица съществува.

Яна Лазарова