Събуждам се и си викам - "Наистина ли бях там?"
Потърквам очи, отивам до етажерката и снимките са си там. Случило се е. В сутрешната просъница за малко изпитах съмнение, но то падна в мивката заедно с гурелите.
5.7 7.5
Изглеждат като точки от договор или версия на софтуер. Също и като лесно запомнящ се номер. Моите (номера) не бяха такива, но и тези цифри не са нищо от горните предположения. Това са гърла, големи гърла. Много големи.
Някъде преди двайсетина години съм зад тезгяха на магазин за авточасти за американски коли. Привличаха ме още преди да започна и работата само увеличи страстта ми. Толкова, че скачам в неизвестното абсолютно неподготвен – ще купувам американска класика с огромен мотор. 7.5 литра!
Успявам, намирам, купувам през ebay и влизам в нещо, което нямам ни най-малка представа колко е погрешно и колко много ще струва на мен и семейството ми.
В един момент колата дойде – радост. Чудовището е тук. Близо 6 метра, над 2 широко и с лелеяния огромен осмак. Но мъките започнаха веднага и сега няма да ги разказвам. По-важното е, че въпреки тях не спрях. Имам купе (о, да, говоря за двуврата кола), ама я да си взема и още една ламя – ван. Истински ван.
Този път е 5.7. Голям американски ван. Разходът на гориво – да речем 20. Още повече мъки. Защото често багажниците на старите брички са пълни с мъки.
И за капак, десетина години по-късно – хайде още един 7.5. С четири врати, да му направим конверсия някой ден, че вече съм в електромобилната одисея – искам от старото да правя ново, но още не ми е дошъл акъла.
Много изгубени пари и нерви по-късно, сякаш идва. Всичко е разкарано. Сега съм в обратния ъгъл на ринга – с малкия Renault Twizy, който заема място колкото малка палатка и харчи по 7-8 лева на месец за ток.
Но ми е топло. Покривът му е прозрачен, ОК има някакво UV фолио, та ми пече каската. Нищо чудно, слънцето си пече. Проблемът е, че е февруари. И като го взех почти нов от Рено България през февруари 2014 пак беше топло. Толкова, че през зимата да карам малка кола без прозорци. Да, с яке и шапка, все пак е зима. Но не е. Вече не е.
Спомените отлетяха и сядам да почета неделно домашно какво става по мрежата. От нещата, дето ме интересуват. И само за ден едни колеги са публикували няколко стряскащи неща, които са известни, но с данни от лаборатории и научни екипи цифрите са налице и са страховити. Далеч не толкова, обаче, колкото директната настояща паникастност.
Заглавията са вкусни и ги ядем като възтопъл хляб. И аз така. Първото, което ми хваща окото е, "Американските банки продължават да финансират мръсната енергия". Но малко след това попадам на: "За два месеца стопеният от Гренландия лед е повишил океанското ниво с 2.2 мм".
Тоя па! Хората умират от вируси... той (и някви други изтрещели) с океани се занимават.
Момент.
"NOAA: На Земята отмина вторият най-топъл февруари досега"
И едно, в което има по нещо и от двете.
"Защо COVID-19 се приема по-сериозно от климатичните промени?"
"Спри не си отивай, ще ми бъъъъде тъжноооо". Това не е заглавие, а Васил Найденов. Има нещо много иронично в тези думи сега.
Отговорът е лесен, решението трудно. Когато се ужулиш те заболява и тичаш до ДКЦ-то за промивка и превръзка. Така правим за повечето неща, от които много ни заболи на момента. Тичаме веднага да оправяме работата, доколкото може.
С други неща си ходим спокойно и не бързаме. Хроничните болести. Взимаме хапченца, не обръщаме внимание, примрънкваме и отлагаме, но нали не е болка за умиране, може да почака.
COVID-19 е твоето ужулване, а климатичните промени твоето хронично състояние. Затова на първото обръщаш голямо внимание, докато другото спи "зимен" сън.
С десетилетия увеличавахме темпото на цапане под всякакви форми, но с някоя и друга извънредна жега тук там се живее. В хроничните ни състояния започнаха да навлизат и хронични приказки: "егати ненормалните жеги", "какви са тия пориви на вятъра посред януари", "тия хора къде са тръгнали всичките, бе, ужасен трафик".
Ама, аз не съм част от трафика. Нееее не съм. Само другите са. Как смеят да излизат с колите си и да ми пречат?
Тези ги помниш от малко по-горе. Толкова са мънички, че няма шанс да им обърнеш внимание, да те замислят. Освен ако не ги уголемиш. Влязох да прочета и тогава видях цунамито. 2.2 мм = 600 милиарда тона вода. Според нечии изчисления, достатъчно за нуждите от вода на Лос Анджелис за 600 години.
Кво ме интересува, не я виждам аз тая вода в София. Нямаше я и в Сандански миналия месец, нито в Търново, когато бяхме по работа. Не зависи от мен, не съм го стопил аз тоя лед.
Пролетта дойде, само дето я гледаме през прозорците. Цъкаме по телефоните, гледаме новините, бъзикаме се със "Свети Карантин". Е, не сме спрели да работим, това е факт. Опитваме се да се напасваме към ситуацията.
Ужулването ще зарасне и пак ще излезем навън. Жадни да наваксаме. Въздухът над Милано се прочисти само за 10 дни, но този над Китай започна да се насища обратно с азотен диоксид и други мръсотии. Някой говореше за делфини в каналите на Венеция...
А какво ще правим с хроничното?
В някои държави в Европа през януари и февруари има рекордни продажби на електромобили. Това е добре. Е-мобилността не е едностранен лек за хроничното, но е добро "лечение". Енергията също трябва да продължим да я изчистваме и да излезем от сегашния шок сепнали се от подсказката, че може да използваме момента и да започнем по-бързо да се отърваваме от старите вредни и неефективни неща.
Действай сега, не отлагай. Направи подобрения. Една птичка пролет не прави, но 2.2 милиметра > 600 милиарда тона - ДА.
Зависи и от теб!
